„Упадъкът и възстановяването на цивилизацията: Философията на цивилизацията“ от Алберт Швайцер е философски трактат, написан в началото на XX век. Творбата разглежда кризата, пред която е изправено съвременното общество, като твърди, че цивилизацията е изпразнена отвътре поради пренебрегването на етичните основи и прекомерния акцент върху материалния, историческия и техническия прогрес. Основната загриженост на Швайцер изглежда е свързана с това, че истинската цивилизация по същество се корени в етиката; той твърди, че само чрез възстановяване на здрави етични принципи обществото може да върне смисъла и надеждата както на отделните хора, така и на народите. В началото на този трактат Швайцер излага възгледа си, че цивилизацията се намира в дълбока криза не само заради неотдавнашни катастрофи като войната, но и поради дългогодишното пренебрегване на фундаменталното етическо мислене. Той критикува съвременната философия, че е изоставила ролята си на водач в развитието на цивилизацията и вместо това е станала схоластична, фрагментирана и откъсната от неотложните морални въпроси. Швайцер проследява как историческите, икономическите и организационните промени са ограничили индивидуалната свобода, самоанализа и човечността, водейки до прекомерна специализация, загуба на независима морална преценка и подчиняване на личността на общественото мнение и институционалните структури. Той настоява, че истинската цивилизация изисква лична етика, истинска духовност и индивидуална трансформация, като твърди, че без тях прогресът в институциите и материалните сфери е празен или дори разрушителен. Първите глави полагат основите на централната му теза: възстановяването на цивилизацията зависи от възраждането на осмислената етическа ангажираност както на индивидуално, така и на колективно равнище.