„За специалната и общата теория на относителността“ от Алберт Айнщайн е научнопопулярен трактат, написан в началото на XX век. Той представя достъпно, основано на понятията изложение на теорията на относителността, показвайки как трябва да бъдат преосмислени представите ни за пространство, време, движение и измерване, при минимално използване на математика и с акцент върху физическия смисъл. В началото на трактата се определят целта и аудиторията, след което специалната теория на относителността се изгражда стъпка по стъпка: чистата геометрия се разграничава от физическата ѝ интерпретация чрез твърди тела, въвеждат се координати и отправни системи и се определят инерциалните (галилееви) системи. Формулира се принципът на относителността, разкрива се конфликтът между наивното събиране на скорости и постоянството на скоростта на светлината, а той се разрешава чрез операционното определяне на времето и едновременността посредством светлинни сигнали, което показва относителността на едновременността и разстоянието. След това са представени преобразуването на Лоренц, свиването на дължините, забавянето на времето и релативистичният закон за събиране на скорости, подкрепени от експерименти като този на Физо, звездната аберация, доплеровите отмествания и резултата от експеримента на Майкелсън—Морли (без позоваване на етера). Подчертава се лоренцовата ковариантност като евристичен ориентир, механиката се преразглежда при високи скорости, а енергията и масата се обединяват (E/c²), като c е пределна скорост. Тази начална част завършва с въвеждането на четиримерното пространство-време на Минковски, след което започва преходът към принципа на общата относителност.